Видяна 850 пъти

Първо място за есе „Моят род, моето родно място“ – Биляна Владимирова, ПГ „Яне Сандански“

Моят род, моето родно място

Да знаеш накъде отиваш е също толкова важно, колкото да знаеш откъде идваш. За да не висиш във времето без корен. Защото без корен няма нито стъбло, нито клони, нито листа, нито цветове или плодове.

Смисълът на живота е в самия живот… и в писаната памет на родословието.

Родът и родното място играят важна роля в живота на всеки човек и формират неговата индентичност, самочувствие, принадлежност и вдъхновение. Моят род е свързан с моите предци, техните истории и обичаи. Моят род се определя от езика, традициите и културата, предавани от поколение на поколение. Моето родно място не е просто географска област, а духовното ми убежище, което ме формира като личност. Моят роден край е мястото, на което съм израстнала и съм прекарала най-хубавите си години от живота. Моето родно място е това, което нося в сърцето си навсякъде, където отида. Родовата памет е мост към миналото и вдъхновение за бъдещето. Живеем на тази земя, за да оставим нещо след себе си, нещо добро на света.

Историята на моя род я знам от моята баба и нейния брат. Родът на баба ми произхожда от Егейска Македония. Моят прапрапрадядо Стойко е живял в тогавашното българско село Ливадово в община Бутково. Друго име, с което селото е познато, е Джума махала. В „Македония. Етнография и статистика” на Васил Кънчов пише, че през 1900 г. населението на селото се състои от 150 българи християни. Според „Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница” на Васил Кънчов в Ливадово има 40 български къщи. В селото има едно българско училище.

Стойко има 5 деца – Иван, Димитър, Христо, Велика и София. Семейството на Стойко отглеждат овце. Моят прапрадядо се казва Христо. Той е роден през 1882 г. Участва в Илинденско-Преображенското въстание като куриер на ВМОРО. В „Житни поля, кървави хълмове – Преходи към националното в Гръцка Македония, 1870-1970” на Анастасия Каракасиду пише: „През 1893 г. в Солун била тайно създадена Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО* – всъщност става дума за ВМОРО (Вътрешна македоноодринска революционна организация), която е позната като ВМРО едва след 1919 г.), която се посветила на организирането на общо въстание сред славяноезичните в Македония срещу османците и на последващото създаване на автономна македонска държава.”

Христо се мъжва за Евангелия през 1906 г. и в Ливадово през 1907 г. им се ражда най-големият им син Спиро.

През 1913 г. Стойко и Христо имат пререкания с турските заптиета и затова са принудени да преминават през планината Беласица. Те минават от другата страна в България, през Петрич и се установяват в село Ширбаново. В „Македония. Етнография и статистика” пише, че през 1900 г. в селото живеят 252 българи християни. А според „Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница” има 30 български къщи в Ширбаново. Според енциклопедията „Пирински край” „след Междусъюзническата война 1913 се заселват български бежански семейства”. През 1951 г. името на селото се сменя на Мулетарово, а през 1993 г. – на Рупите – името, което селото носи и до днес.

През 1913 г. гръцката войска се настанява по Беломорието и подгонва българите живеещи там. На българите им е наложено смяна на имената, забрана да говорят на родния си език.

Тези гонения започват още след края на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. В „История на българите – том 3 – От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989)” пише: „Кървавото потушаване на Илинденско-Преображенското въстание 1903 г. не сломява духа на българите и скоро те възстановяват своето културно и революционно дело. В отговор великогръцкият шовинизъм се поставя изцяло в услуга на османската власт и засилва въоръжения терор срещу българите. Българските чети се виждат принудени да се сражават срещу обединените сили на турските войски и башибозук и срещу гръцките и турските чети. Но те никога не нападат мирното население в гръцките села. „Никога български чети – пише французинът Леон Ламуш – не са принудили нито един грък по раса или влах да каже, че е българин”.”.

Масовите гонения и насилия срещу българите започват след края на Втората балканска война. Това е следствие от подписването на Букурещкия мирен договор от 28 юли 1913 г. В „История на България – том осми – България 1903-1918. Културно развитие 1878-1918” пише: „В Беломорска Тракия и Южна Македония пък се настанили гръцките власти, които извършили жестоки злодеяния над българското население. Размерите на изтребленията и прогонванията на българите от Южна Македония били много големи. Те били отбелязани в Карнегиевата анкета. Изгаряне на цветущи български градове като Кукуш и др., убийства, прогонване на българското население – това било нещо обикновено. В писма на гръцки войници, участвали в наказателни акции се казва: „По заповед на краля ние изгаряхме всички български села… Тук /в Македония – б.а. Ст. П./ сме разположени, за да горим селата и да убиваме българите… Ние заловихме само малко /пленици – б.а. Ст. П./ и ги убихме, защото такива са заповедите… Това, което правим с българските войници, както и с мирните български селяни е неописуемо. То е една касапница; няма български град или село, които да не са изгорени… От 12000 души, които затворихме в Нигрита, не останаха повече от 41 в тъмниците, а навсякъде, дето минахме, не сме оставили нито семе от тази раса.” Опустошени били 160 български селища ”.

Един ден в селото идват гърци и оповестяват на българите да отиват в България, а който е грък да остане. Тогава Евангелия и братята и сестрите на Христо, бягайки от духовното насилие, товарят нещата си в една каруца, теглена от биволи. След това отиват на крайбрежието на Егейско море в град Дедеагач, там се товарят на една гемия през Босфора и Дарданелите и пристигат в град Бургас. Първата им сприрка след черноморския град е село Дебелт, където се установява Иван,  а останалите продължават до Ширбаново, където са Стойко и Христо. Там се събират Евангелия и Христо и скоро им се раждат близнаците Йордан и Георги през 1918 г. и брат им Борис през 1921 г. Скоро Христо и семейството му се преселева в град Левски, а там се раждат и най-малките синове – Марко през 1924 г. и Киро през 1927 г.

От всички деца на Евангелия и Христо мой прадядо е Йордан. Негова съпруга Дана също е от село Ширбаново. Родът на прабаба Дана идва от село Манастирище. Друго име, с което селото е познато, е Каракьой.  Според „Македония. Етнография и статистика.” населението на селото се състои от 1400 българи през 1900 г. В „Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница” пише, че в Манастирище има 150 български къщи. Главно занаятие на селяните е железарство.

Йордан и Дана се запознават в Ширбаново, когато Йордан е на посещение на своите братовчеди, които живеят в селото. След като се женят, отиват да живеят в град Левски. Там се раждат баба ми Верка и брат ѝ Георги.

Верка се жени за Владимир. След студенските години баба и дядо се преместват да живеят в град София. Имат момче и момиче. Синът им е моят баща – Десислав. Той се жени за майка ми и после се раждаме аз и сестра ми. По стечение на обстоятелствата и заради това, че всичко в света тече в кръговрат, аз и моето семейство се преместихме да живеем в слънчевия и лъчезарен град Сандански.

Моят род, моето родно място и писаната памет на родословието ми играят важна роля във формирането на моята идентичност, самосъзнание, проникновеност и принадлежност. Важно е да ценим и съхраним историите, обичаите, традициите и културата, предавани от поколение на поколение. Трябва да запазим спомена за родовата памет, защото дърво без корени не може да съществува.

Биляна Владимирова

ПГ „Яне Сандански“